“ В полуизсъхналата коприва, зад голямата осмоъгълна шатра, лежеше обвързан с въжета човек. Наблизо колкотеше оловният чучур на стара чешма. Той чуваше как струята вода се разбива във върбовото корито, прелива през долния му ръб и пълзи по вадата, лъкатушеща из поляната. Като че всичката тъмнина на нощта се беше събрала под короните на вековните дървета по края на ливадата и му пречеше да вижда. Настъпваше студената октомврийска утрин на 1664 година. Шатрата на Мехмед IV, наречен „авджи“ заради голямата му страст към лова, беше разпъната до извора, който стотина години по-късно гражданите на Ямбол назоваха „Двата чучура“. Горите наоколо гъмжаха от дивеч и падишахът, харесал тоя хубав край от предишни години, беше напуснал столицата си за един-два месеца.
Стоян се изви в копривата – нейните тънки жила се впиваха в голите му ръце и смъдяха непоносимо. Схванал се беше от хладината, а и отслабваше вече. Не беше ял от вчера, когато го издебнаха хората на бостанджибашията, няма и на триста крачки оттук – сред рядката гора, която покриваше южния склон на хълма Курткая.
Проклетият еничарин го завари в мига, когато ловният му сокол Дъбак беше кацнал на кожената му ръкавица. В кривите нокти на хищната птица висеше гривек. Стопанинът се готвеше да възнагради любимеца си с късче месо – държеше храната на сокола в кожена торбичка, вързана за пояса му.
– Стой, гяур!
Момъкът се сепна от неочаквания вик и изпусна първия миг за бягство. Широкото дуло на мушкета, който се зареждаше с куршуми, големи колкото гълъбово яйце, вече беше на три-четири крачки. И сляп да беше, еничаринът щеше да го улучи. Стоян едва успя да свирне на Дъбак да се спасява. Птицата плесна с крила и се скри в клоните на дърветата – тъй беше приучена.
Докладваха на султана и той веднага издаде присъдата – щяха да я изпълнят преди тръгване на лов. Стоян едва успя да помоли овчаря, който беше докарал стадото овце за днешната гощавка на свитата, да обади на баща му за бедата, в която беше изпаднал. Момъкът притвори очи и се унесе в спомени. „
- „Соколарят“ на Ради Царев.
Това е художествен разказ, който пресъздава историческа сцена от XVII век – времето на султан Мехмед IV, известен с прозвището „Авджъ“ („Ловецът“). Той умело вплита реални исторически факти (доганджийският алай, войноганите, Каргона в Ямбол, лова със соколи) с художествена измислица – драматичната съдба на младия соколар Стоян и неговия сокол Дъбак.
Ради Царев е български писател и журналист от Ямболския край, известен със своите исторически разкази и с това, че често черпи вдъхновение от родния регион.
Текстът е под авторска закрила съгласно Закона за авторското право и сродните му права. Собственост е на Български соколарски съюз. Всяко възпроизвеждане, копиране или разпространение без писмено съгласие е нарушение и подлежи на съдебна отговорност.
