Авторът на този разказ е Анани Любенов, председател на Българския Соколарски Съюз и опитен орнитолог, който наблюдава дивите хищни птици още от детството си. Неговата страст към природата и соколарството вдъхновява всички негови литературни произведения. Творбата, която предстои да прочетете, е плод на години наблюдения, опит и любов към пернатите хищници – истории, в които се преплитат реалността на дивия свят и магията на вековната традиция на соколарството.
* * *
ОТПЛАТА
Скитникът много пъти се бе разминавал на косъм със смъртта. За седемте си години бе имал няколко срещи с бракониери.
И тази година носеше белега от срещата си със бракониер – липсваха две махови пера на лявото му крило, но за късмет едрите сачми бяха откъснали само тях. Ако минеше на бърз мах по-ниско, можеше дори да се чуе свистенето от липсата им.
Скоро щеше да смени оперението и да запълни липсите. Това време на годината беше дошло – размножителният период. Фактът, че е мъжки, му помагаше до голяма степен. Хващаше дребни птици и прилепи и не се навърташе около гълъбарниците. Пазеше голям район от други хищни птици – не обичаше да навлизат в територията му и бе участвал в много неравностойни битки. Така помагаше много на гълъбарите, но, за съжаление, нямаше кой да оцени помощта му.
Въпреки че беше дребен, от втората си година мамеше женските с ловни умения, хубава ниша за гнездене и красиво оперение.
След няколко смени на перата се беше оцветил със стоманено-тъмносиво-син гръб и ръждиво-червени гърди. На главата си носеше черно оперение, приличащо на маска с бакенбарди, подобна на тази на палачите от миналото.
За съжаление, през последните четири години беше загубил две женски. Първата изчезна точно преди да легне да снася. На следващата година с друга млада женска не успяха, но имаха късмета да отгледат три малки през втория си сезон. През третия сезон им се излюпиха четири малки. Те бяха по-отраснали, когато женската започна по-често да излиза на лов – един ден просто не се прибра. Мъжкият с много усилия успя да отгледа две от тях. Беше му трудно да ги изхрани, но не се отказа.
Тази година бе довел много красива, дребна женска със същото като неговото оперение. Вече лежаха на яйцата. Мъжкият се стараеше и даваше всичко от себе си, за да храни женската, и тя рядко напускаше гнездото.
Него ден скитникът нямаше слука. От сутринта се вдигаше високо много пъти, но освен една неуспешна атака на един скорец не беше видял нищо друго. Малките бяха започнали да се излюпват и той знаеше, че не може да се върне без плячка…
Денят напредваше. Термиката беше започнала, соколът я хвана и се издигна много високо, но и от тази височина не забелязваше нищо. Избягваше да приближава близкото село, но видя ято гълъби, което се издигаше към него. В този район влизаше само за да прогони други хищни птици.
Ятото гълъби се издигаше.
Соколът се намираше по-високо и на не повече от триста–четиристотин метра встрани от тях. Използваше светлината на слънцето, която го правеше невидим за тях в тази позиция. Ятото започна да маха по-полека и спря да се издига. Някои от гълъбите взеха да се спускат бавно, явно се бяха уморили.
Соколът сви крила и започна атаката. Беше се насочил към един от гълъбите, които се снижаваха. Пикираше със страшна скорост. Заради липсващите пера се чуваше силно свистене. Той поотвори крила, за да се насочи точно към избраната плячка, и свистенето се усили дотолкова, че ятото го чу. Птиците веднага размахаха крила интензивно и настана страшна олелия.
Соколът преследваше избраната плячка – черен високолетач с бели крила. Гълъбът пикираше, за да се скрие в гълъбарника или където свари, но все още се намираше високо в царството на своя преследвач. Скитникът извади краката си, подобно на самолет, който вади колесарите, но не за да кацне, а за да сграбчи плячката си. Приближаваше се към нея с невероятна скорост, но точно когато протегна крака, гълъбът кривна и смени посоката. Соколът пропадна под него.
Тъкмо отвори крила, за да продължи гонитбата, когато видя друг гълъб, който се падаше под него. Той летеше бавно, въпреки че махаше с криле като луд. Скитникът веднага забеляза липсата на пера в крилата и опашката му. Сви се и с лекота сграбчи тази лесна плячка, разтвори крила и с плавни махове започна да се издига с термиката. Гълъбът не помръдваше и на соколът не се наложи да използва клюна си, за да го доубие. Той само го нагласи удобно в краката си. Щеше да бъде чудесен дар за неговата любима.
Мъжките скитници са дребни, а гълъбът е едра плячка за дълго носене.
Все пак, с помощта на термиката и с цената на много усилия, соколът успя да занесе скъпия дар. Кацна в нишата и започна да „чъка“ на своята любима. Тя му отговори и се изправи, а под нея записукаха четирите бели като сняг пухчета. Когато ги чу, гордият баща започна бързо да скубе плячката. Стисна я с единия си крак и я завлече към гнездото. Грижовната майка се включи на мига.
Още не бяха стигнали до месото, когато мъжкият започна да се гърчи и мята. Махаше с крила и риташе, дори избута едно от малките, което падна от отвесната скала напълно беззащитно. Точно когато притихваше, женската започна да размахва крилата си, но не мръдна от мястото си. Тя помаха така няколко пъти и после се отпусна безжизнена.
В гнездото останаха да писукат само малките.
Години наред скитникът беше прогонвал другите хищни птици от този район в замяна на няколко гълъба през размножителния период и това беше отплатата на хората към него.
От Анани Любенов
Текстът е под авторска закрила съгласно Закона за авторското право и сродните му права. Собственост е на Български соколарски съюз. Всяко възпроизвеждане, копиране или разпространение без писмено съгласие е нарушение и подлежи на съдебна отговорност.
